Забелязвали ли сте, че къщите на свръхбогатите хора изглеждат така, сякаш в тях не живее никой? Има някакво странно качество, противоположно на домашния уют. Новият филм на Netflix Windfall започва с дълъг, продължителен кадър на мебелите на вътрешния двор на имение край басейна, направо като от списание Architectural Digest. Птиците чуруликат, цветята цъфтят, масичката за кафе на открито е солидна бетонна плоча. Всичко крещи, че е скъпо. В една дълга сцена без думи проследяваме мъж без име (Джейсън Сегел, с псевдоним "Никой"), който обикаля около този великолепен имот, пие ледено кафе край басейна и накрая влиза в празния дом. Стаите са също толкова луксозни, колкото и теренът, с испански плочки, девствени мазилки и абстрактна керамика навсякъде. Мъжът почти си тръгва, но не го прави. Вместо това се връща в къщата и започва да граби. На китката си закача ролекс, събира бижута, а в джобовете на мръсните си панталони натъпква всички пари, които може да намери. Това е кражба с взлом, макар и лаконична. Крадецът е на път да си тръгне, когато собствениците се появяват за романтично бягство в последния момент. Те го хващат, преди да успее да се измъкне. И въпреки че този човек е пълен аматьор, той трупа престъпление върху престъпление, като взема за заложници добре осигурената двойка.
Собствениците, технологичен милиардер (Джеси Племънс) и неговата шикозна съпруга (Лили Колинс), се опитват да се разберат с крадеца, предлагайки му всичко, което може да вземе. Те почти успяват да го накарат да си тръгне. Но когато "Никой" подозира, че е бил заснет на лента, той иска достатъчно пари, за да започне нов живот, така че триото трябва да изчака половин милион в брой, който да бъде доставен на следващия ден. Докато гледат часовника, крадецът и неговите пленници се разхождат из красивата, обляна от слънцето територия, криволичейки из обширната портокалова горичка, сядайки около моден огнище, подмятайки разговори. Милиардерът не може да повярва какъв глупак е неговият похитител и си намира всеки повод да го напсува. Научаваме, че произходът на богатството на милиардера е алгоритъм за съкращения и че той не се чувства зле, че го е създал; той не губи време да пита крадеца дали е един от нещастниците, които са загубили работата си заради неговата работа. А крадецът е глупак; той се мъчи да разкопчае чантата на жената, не може да си върже обувките и изпада в истерия всеки път, когато нещо не върви по неговия начин, а това е често. Междувременно, докато съпругата играе ролята на умиротворител между двамата мъже, тя започва да се замисля за състоянието на брака си.
Режисьорът Чарли Макдауъл се справя отлично с поставянето на нещастни двойки на изпитание по време на предполагаеми уединени уединения. Във филма му от 2014 г. "Този, когото обичам" съпруг и съпруга се сблъскват с неочаквани непознати в мечтан ваканционен дом, докато се опитват да съживят връзката си. Но докато в "Този, когото обичам" има научно-фантастичен обрат, "Уиндфол" е задвижван от криза в реалния живот: зейналата пропаст между невероятно богатите и останалите и невъзможността тя да бъде преодоляна невредима. Въпреки блестящата обстановка, "Уиндфол" има характер на ноар, а историята му е пропита с цинизъм, който е толкова мащабен, колкото и гледките, които се откриват от неговото имение.
Гледайки как крадецът на Сегел си проправя път към все по-мрачни обстоятелства, си спомних за "Възпитателите" - немско-австрийската криминална драма от 2004 г. за трио млади радикали, които решават да дадат урок на богатите, като проникват в домовете им, за да ги разтревожат. Но докато "Едукатори" е съпричастен към нисшата класа, "Вятърът" е безмилостен. Лесно би било филмът да се превърне в морална пиеса - беден клошар ограбва богати задници, ура! - но това не е триумф на прослойката. Ако не друго, той е свидетелство за аморалността на вселената, Фарго, в който не се вижда Мардж Гандерсън. Грабителят на Сегел не е съвременен Робин Худ; той е просто глупак, който е събрал достатъчно смелост, за да извърши обир, и достатъчно глупост, за да стане алчен и да поиска още. Въпреки че героите му са представени като архетипи, тук няма герой.
През първия час Windfall прилича на черна комедия. Неумението на крадеца подхранва някои забавни моменти, като например когато иска още пари и иска 150 000 долара в брой. Богатите хора, които изнудва, му казват, че ще му трябва повече, ако се опитва да си създаде нова самоличност. Никой от триото не изглежда агресивен и всички те са по-скоро раздразнени, отколкото уплашени. Съпругата на Колинс не е толкова невинно хванато в капан, колкото човек, който бавно осъзнава, че условията на сделката му с дявола всъщност не са били толкова изгодни. Милиардерът Племънс, самоуверен и презрителен, технически е жертва, но е толкова неприятно, че е трудно да събереш съчувствие, когато го връзват и ограбват.
Но заложническите ситуации рядко завършват с невредим изход за всички. Няма да разказвам повече за развоя на събитията, освен че има една сцена, която ме шокира толкова много, че скочих от дивана. (Gore-avers, be forewarned!) Шегата настрана, това е тръпчив, гаден малък трилър. Въпреки скромните си мащаби, той оставя силно стипчив послевкус.
